Ами като е страхотна идеята защо не пишете ?
Я вижте какъв страхотен разказ получих в мейла си в отговор на въпроса си:
----------------
Здравейте,
Казвам се Мая Илиева и съм от гр. София. На 45 години съм и според повечето хора съм „изтрещяла” на тема животни.
Да, такава съм. Аз имам у дома куче на 5 години, костенурка на 8 годни и риба-сом, която е на 16 години и си живее в един аквариум - голям. Бих си взела още някое куче, но моето е особен чешит – и не допуска други, пък и ми е доста тесничко. Освен животните си имам и семейство разбира се – мъж, 2 дъщери и внук! Но това не ми пречи да се грижа за около 10-тина други живинки около блока ни, пък и около другите блокове. Но двама бездомници са ми особено любими. Това са Малчо и Сара от кв. Надежда. Ще Ви разкажа за тях.
Как беше 2008 г. за мен и моите кучета
За кучето, което живее у дома – Мърфи, 2008 г. си е била прекрасна. За другите ми кучета и мен обаче 2008 г. беше страшна, тежка, несправедлива отчайваща на моменти, а в други вълнуваща.
Тази година започна за мен с болестта, лекарската грешка и смъртта на баща ми – човека, който възпита у мен всичко ценно и добро, който беше моята най-сигурна опора – ЧОВЕКА!.
За Малчо – куче-гонче, годината започна под една кола, под която го изхвърли някой на връх Нова година. Беше съвсем мъничък – на 3-4 месеца, съвсем страхлив и хапещ ако посегнеш да го хванеш. Открихме го с приятелката ми по скимтенето под колата. Колата не беше в движение и това ни позволи да му направим импровизирана къща. Оградихме да му е завет, сложихме му вълнена дрешка и той си се намърда в нея и така му беше явно добре. Хранехме си го редовно, приятелката ми сутрин, аз вечер или обратно. И кутрето си поотрасна. Кръстихме го Малчо, а той взе да става все по-голям и по-голям. На 8-9 месеца вече беше много красив и лъскав, защото го хранех с най-качествената храна от магазина – исках да порасне здрав, исках някак си да го ваксинирам. Обезпаразитявах го редовно. Един добър човек му направи къща, друг лош човек му я развали и така. Малчо стана по-доверчив. Започна да идва при мен, но посегнех ли да го погаля – хукваше през глава и се криеше. Чакаше ме отдалече и гледаше ще му оставя ли храната. Щом се отдалечах от нея – той пристигаше и започваше да яде, но очите му шареха, ушите му щръкваха – все чакаше някаква опасност. И тя не закъсня.
Докато съм била на работа, бяха успели да го пребият – тези, които имат непоносимост към животните, към човеците и към себе си. Вечерта като се прибрах и още не знаех какво му се е случило, го видях да се влачи в поляната с подвита опашка, едва пристъпяше и виеше така жално, че можеше да ти скъса сърцето. Не знам защо реших, че е отровен, извиках приятелката ми и бързо повикахме лекарката на домашното ми куче. Малчо не ни допускаше до себе си, но лекарката някак си успя да го доближи, поразгледа му реакциите и каза, че по-скоро е бит. В последствие ни казаха и други хора. На другия ден извиках друг лекар, който вече го прегледа по-обстойно, просто защото имаше страхотен подход и Малчо го допусна по-близо. Успокои ни, че няма нищо счупено, изписа ни антибиотици, витамини и обезболяващи и каза че ще му мине като „на куче”. Беше май или юни. От този ден нататък започнах да му търся дом, навсякъде където се сетех, исках да наема двор, да плащам но да го махна оттук, защото ще го пребият пак. Един двама души се обадиха, но щом виждаха, че той не допуска никой до себе си, съответно си отиваха. Малчо растеше красив – порода „българско Гонче”, гърбът му плюшен черен, гърдите и лапичките му кадифено-кафяви. Красота. До този момент не бях го докосвала дори, защото той не даваше.
Един ден, както стоях настрани и го гледах как се храни, той, пристъпяйки бавно дойде до мен, подуши ръката ми и си пъхна главата под дланта ми. Усетих топлината му, мекотата му, вярата му и сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение. Това беше най-вълнуващият миг. Нямаше да съм толкова щастлива, ако бях намерила торба с пари, които толкова ми трябват. Нямаше по-голямо щастие от това. ТОЙ МЕ ПРИЕ. Може би от това, че вече беше бит, започна да се спуска по коли, колела и тичащи хора и да лае. Плашеше ги, но не ги доближаваше и не се опитваше да ги захапе. Вече е на година и няколко месеца – никого не е ухапал. Но повечето хора го мразят, защото лае.
През юли, до блока ми от някъде, от нищото, се появи кученце също на 3-4 месеца, женско, сивичко, като сребърна лисичка – с конци на коремчето, с рязано ушенце и с номерче в него. Явно бяха сбъркали квартала, в който са я пуснали. Малчо я прие сякаш цял живот я е чакал. Започна да я облизва, да се грижи за раната й, да я пази дори. Ръмжеше когато я доближиш. На мен и приятелката ми позволяваше. Решихме, че Господ я праща при нас и започнахме да се грижим за нея. Вече търсехме дворче и дом за двама. Кръстихме я Сара. Тя бързо започна да наддава под нашите грижи. И колко красива расте – наистина е като сребърна лисица. Някакъв вид овчарка е – не породиста разбира се, а опашката и е също като на хъски. С Малчо бяха неразделни. Междувременно реших да кастрирам Малчо преди да се е хукнал да създава още нещастни кутрета. Обаче, нямаше хващане. Това си беше цяло приключение. Платих си на лекар и клиника за да съм сигурна че всичко ще е наред. Докторът дойде със собствената си кола пред блока ни и успя да бодне Малчо с приспивателно. Да, обаче Малчо хукна нанякъде и ние също – доктор със зелена престилка и две луди лелки - тичахме след Малчо, който изобщо не мислеше да заспива. Тичахме, защото ако заспи внезапно някъде няма да го намерим. Няма да ви казвам какво препускане беше и най-накрая се строполи заспал. Бяхме изплезили езици. Докторът го взе в колата си, занесе го в клиниката, кастрира го и ни го върна пак заспал. На другия ден Малчо си беше Малчо.
Мислех си, че ще се кротне малко, ама не. Пак си лаеше избирателно по някого, остави, ами научи и Сара. И така си спечелиха доста врагове. Започнах да получавам заплахи и то сериозни – че ще ги убият, че ще ги отровят, че мен ще убият и какво ли още не. Пуснах във форумите, обяви по сайтовете, но хората общо взето си търсят кучета за апартаменти, а те и двете не стават за това. Определено са кучета за двор и на Свобода. Дори не ми позволиха да им сложа каишки. Добрият човек пак им направи къщи и познайте какво се случи – първо пребиха добрия човек, избиха му зъбите, нападнаха го трима, а той дори не се отбраняваше, а после натрошиха къщата на малки парчета и обещаха да обесят кучетата на дървото пред блока. В отчаянието си се помолих на един приют, който осигурява осиновяване на животни в чужбина и по чудо ми обещаха да ги вземат и то почти директно за чужбина.
След смъртта на татко – това беше най-гадния ден в живота ми – денят, в който трябваше да си взема сбогом с тях. Отново повикахме доктора, защото Малчо трябваше да бъде приспан. Той доброволно не би се качил никъде. Сара е по-кротка и позволява.
Това стана рано сутринта. Слязох за да дам на Малчо малко гранули и да го задържа около мен докато дойде доктора. Не можете да си представите как ме погледна – сякаш ми каза „предателка” – обърна се обратно, дори не ме доближи и тичешком изчезна. Доктора дойде, обикаляхме квартала 2 часа – Малчо се беше скрил в дън земя. От приюта взеха само Сара и казаха - когато успеем да приспим Малчо да си го докараме сами. През нощта не спах от мъка по Сара, но се опитвах да се убедя, че и правя добро. Не, съвестта ми говореше друго – СГРЕШИ! СГРЕШИ! СГРЕШИ! и НЯМАШЕ ПРАВО! Малчо не се появи до следващата вечер. На другия ден звънях по сто пъти в приюта за да попитам как е Сара. Те ми отговаряха, че свиква. Бях решила да отида да я видя след 1 ден, но не се наложи. Обадиха ми се от приюта, че Сара кашля, страх ги е за другите кучета и трябва да си я взема обратно. ТОВА БЕШЕ ЕДИН ОТ НАЙ-ЩАСТЛИВИТЕ ДНИ В ЖИВОТА МИ! Нямах търпения да я докарат. През двата дни, през които я нямаше Малчо беше толкова тъжен, отказа храна, не ми даваше да го докосвам и само лежеше. От това ми беше още по-зле. Радвах се че той се скри, защото нямах вече намерение да го караме в приюта. Седнах на пейката за да чакам Сара. Малчо усети, понадигна уши и ме гледаше право в очите, а аз му говорех, как сега си идва Сара и повече никога няма да ги разделя за нищо на света. Може да ги раздели само Смъртта. Реших, че ги оставям в ръцете на Съдбата и ако тя реши – те ще оцелеят. Щом видях колата със Сара скочих и Малчо също. Измъкнах я от клетката, гушках я, целувах я, така както беше мръсна и повръщала. А Малчо – Малчо беше на 7-мото небе от радост. После я „изкъпах”. Не, не мислете, че наистина. Аз ги къпя с мокри кърпи, защото те иначе не ми дават. Но взе да им харесва вече. Разбира се къпех ги само лятото, щото понамирисваха. Сега не. Веднага я заведох на лекар и той каза, че Сара изобщо не е болна, но за всеки случай и изписа антибиотик. Давах й го 7 дена. Не знам причината, поради която ми я върнаха, но им благодаря!
Сега Малчо и Сара живеят пред моя вход. Имат си в ъгъла един сандък-къща с покрив и чергички вътре. Никому не пречи. Гадовете дето счупиха предишната къща вече кротнаха, защото по цял ден пият в кръчмата и нищо друго не ги интересува. Половината блок се грижи за Малчо и Сара. Има и недоволни, има и жалби в Екоравновесие за тях, но слава богу от Екоравновесие са сметнали че са кротки и те наистина са такива. Освен това са най-умните кучета, които някога съм виждала.
Когато разхождам моето куче те винаги ме следват, но отдалече, защото Мърфи ги ръмжи. Всяка сутрин ме изпращат до спирката и всяка вечер ме чакат за да ги нахраня. Посрещат ме с вдигнати лапички и се опитват да бръкнат в торбата ми. Само който не е гледал животно няма да ме разбере.
Радвам се на всеки миг прекаран с тях, защото в тази държава, в този град, в този квартал – ВСЕКИ ДЕН МОЖЕ ДА ИМ Е ПОСЛЕДЕН! А и НА НАС също!
Това е от мен. Споделих го с Вас, защото исках още някой да го чуе.
А хора като Вас – трябва да има! Вие сте ми надеждата!
Щастлива Нова година и ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!
Мая Илиева
Тел. 0887-520-576
Гр. София
