Не знам дали тук му е мястото, но тази история получих по мейла от Паулу Коелю и искам да споделя с вас!
САНДАЛИТЕ НА ЖОЗЕ
Паулу Коелю
Превела от португалски
Вера Киркова
Преди много години, толкова много, че вече сме забравили точно
кога, в едно село в Южна Бразилия живеело седемгодишно момченце,
което се казвало Жозе. То твърде рано останало без родители и било
осиновено от една своя леля, голяма скъперница, която въпреки че имала
много пари, не му купувала почти нищо. Жозе не знаел какво е любов, но
това не го притеснявало, защото смятал, че животът е такъв.
Тъй като живеели в квартал с богати хора, лелята накарала директора
на училището да приеме племенника й срещу една десета от месечната
такса. Тя заплашвала, че ще се оплаче на префекта, ако не го стори.
Директорът нямал избор, но винаги когато му се удавала възможност, карал
учителите да унижават Жозе. Надявал се, че той ще започне да се държи зле
и така ще имат повод да го изгонят. Ала Жозе, който не познавал любовта,
смятал, че животът е такъв, и не страдал.
Настъпила Бъдни вечер. Всички ученици трябвало да присъстват на
литургията в една отдалечена от селото църква, защото местният свещеник
бил в почивка. По пътя момченцата и момиченцата си приказвали за това
какво ще намерят до своите обувки на следващата сутрин – модни дрешки,
скъпи играчки, шоколади, тротинетки и велосипеди. Били хубаво облечени,
както се случва винаги в празничните дни. Само Жозе бил различен – все
така носел своите парцаливи дрехи и стари сандали, които му били малки
(неговата леля му ги била дала, още когато бил на четири годинки, и му
казала, че ще получи нови, когато стане на десет). Някои от децата го
питали защо изглежда толкова зле и му казвали, че се срамуват да имат
толкова лошо облечен и обут приятел. Но Жозе не познавал любовта и не се
притеснявал от въпросите им.
Ала когато влязъл в църквата и чул как свири органът, и видял
запалените светлини, и хората, облечени в най-хубавите си дрехи, дошли с
целите си семейства, и родителите, прегърнали децата си, Жозе се
почувствал най-нещастното същество на света. След причастието, вместо да
се прибере с групата, той седнал на прага на параклиса и заплакал. Въпреки
че не познавал любовта, сега разбирал какво е да си сам, изоставен от
всички, захвърлен на произвола на съдбата.
В този миг Жозе видял до себе си едно дете – босо и окаяно като него
самия. Понеже никога преди не го бил виждал, предположил, че е дошло
отдалече и е вървяло дълго, докато стигне дотам. Помислил си: „Горкото
момче, сигурно много го болят краката. Ще му дам единия си сандал, та да
облекча поне половината от неговата болка.” Защото макар да не познавал
любовта, Жозе познавал страданието и не искал и други да го изпитват.
Оставил на момчето сандала и си тръгнал с втория. Слагал го ту на
единия, ту на другия си крак, за да не се израни прекалено много от
камъните по пътя. Щом се прибрал и леля му видяла, че е загубил сандала
си, го заплашила – ако не успее да го намери до сутринта, ще го накаже
сурово.
Жозе си легнал със страх, тъй като знаел какви наказания прилага
леля му понякога. Цяла нощ треперил, едва успял да се успокои, за да
заспи. И тъкмо когато вече заспивал, чул много гласове от гостната. Леля му
дотичала при него в стаята и го попитала какво е станало. Още замаян,
Жозе отишъл в гостната и видял, че сандалът, който оставил на детето, се
намирал в средата на стаята, отрупан с какви ли не играчки, велосипеди,
тротинетки и дрехи. Съседите възмутено крещели, че децата им са
ограбени, понеже не намерили нищо в обувките си, когато се събудили.
Точно тогава свещеникът от църквата, където присъствали на
литургията, пристигнал запъхтян. На прага на параклиса се била появила
статуя на детето Исус, облечено в злато, но обуто с един-единствен сандал.
Мигом настанала тишина, хората възхвалили Господ и неговите чудеса, а
лелята се разплакала и помолила за прошка. Тогава сърцето на Жозе било
завладяно от енергията на любовта и той познал нейния смисъл.
(По разказ на Франсоа Копе от 1903 г.)
